Crash!  и това не е само оная яка песничка на Rachel Star ... това са цели 24 дена, през които се чувстваш ни в клин, ни в ръкав и само мелодрами ти се въртят в главата... ама не сапунени мелодрами, да си имаме уважението! Просто като всеки нормален човек и аз станах жертва на катастрофа ( слава Богу не точно като реална ситуация ).  И вече сесията е в разгара си и аз все още си мисля за онова нещо...и знам, че това е най - глупавото от цялата история - че аз все още Го мисля. ГРРРРРРРР! Не е въпроса само в липсата, а в дупката, която се отвори. Дори и да се опитвам да я запълня с цимент или с други подобни уж трайни смеси, знам, че опитите ще я направят дори по - голяма. Е, не е ли то Генезис на модерността! мисля, че това е последното нещо, което ми е в главата или...май е първото! Вече се обърках...ако все пак някой прочете това и той ще си каже същото...леле какво хахо е тая! Е, идеята ми беше да поддържам блога жив... щото е готино! Някак ме release-ва :)~ Та... за дупката... колкото и да се опитваш да отричаш, че тя не съществува, толкова повече се принизяваш в собствените си очи. И дори да я отбелязваш с "Х" все едно е едно нищо, тя пак си е там... някъде... и прави снимки. А за липсата... е старая се да не я показвам, и мисля, че се справям доста добре с опитите да я скрия, за да не ми личи, че съм катастрофирала. Просто не обичам съжалението в очите на хората - предпочитам да се отдам на самоирония, което пак е вид отрицание, ама ... оф, само аз си знам. Не пиша това с цел и други да разберат какво преживявам последния близо месец, нито пък искам някой да прояви съчувствие - не ми трябва! Искам да премина и през този път, да оставя моите си, собствени стъпки по него и да се прибера у дома, да затворя вратата след себе си, да въздъхна с облекчение и... да спра да Го мисля! Усещам някъде в себе си, че съм успяла да извървя половината път... за другата половина някой ще ми помогне, може да не е след месец, или два, или шест...но дупката ще се затвори! Оптимистично, нали? Еми, аз съм си такава...