Защо стоиш така безмълвен?
Нима не разбра?
Не сваляш очи от мен,
изпиваш всяка капка сила, всеки спомен,
сякаш тази е последната ни среща.
А аз не спирам да говоря...
думи със изгаряща празнота...
Толкова много искам да ти кажа,
а ти не разбираш...
Със болка трябва да призная, че красотата на чувствата умря!
Не можеше да бъде вечна - никоя не е била!
Виждам една сълза - заражда се в очите...
усещам болка и тъга, изпепеляващи душите...
Не! Това не е последната ни среща!
Още много пъти ще ни срещне жестоката съдба,
и ти недей извръща поглед, а си спомни, че и твоя съм била!
Не ме мрази! Не си виновен ти... ни аз!
Случайността ни срещна, а съдбата раздели.
Прегърни ме и просто си тръгни!
Нека всеки сам чертае своя път!



*     *     *

Един ден ще те намеря
със покрусено от слънчева тъга лице, 
със поглед - търсещ, чакащ... точно мене,
със устни, копнеещи смълчан привет...
Очакваш ме, нали? Очакваш свойто бреме...
Ще паднеш ти на колене
и глухо шешнещ мойто име,
ще заровиш глава в скута ми студен,
ще чакаш отговор - присъда може би?
Ала ще получиш само откровение.
Мойто откровение... което чакаше да те намеря,
за да ти вдъхне нов живот.
Един ден ще те намеря
свободен, жизнен, окрилен...
теб, когото жадувах твърде много,
теб, на когото принадлежеше свеки миг от всеки ден!
Един ден ще те намеря
понеже жадувах да срещна щастието...
а знаех, че то е редом с теб!


Това е от времето, в което пишех ... не съм го правила от половин година, което е странно, защото си мисля, че ми се отдава или поне аз отдавам себе си когато го правя и това ме радва :)